Самоук и гениален

На границата между два века 
Годината е 1800, българското Възраждане е в ход, стремежът на цяла една нация към промяна в културния, обществено-икономическия и политическия живот става все по-осезаем. В тези динамични времена, обещаващи неспирен развой, в Дряново се ражда Никола Иванов Фичев или по-познат днес като уста̀ Колю Фичето.

Наричат го „самоук, прост човечец“, но това не бива да се тълкува буквало. Той започва да учи занаят още от дете и не спира дори след като получава обществено признание. Уменията му не са получени даром, той ги е „събирал“ дълги години с много труд, усъвършенствал е всяко движение на ръката, усвоил е тънкостите в занаята, търсил е вдъхновение в старите книги и черпил идеи от светските здания. 
 Неговият път в живота е предначертан – още десетгодишен започва да се учи на занаят и става чирак при тревненските майстори дюлгери, до навършване на двадесет и третата си година той е преминал през най-големите строителни школи по това време Корчанската и Търновската и е „крал“ е занаят от опитните брациговски майстори. След тринадесет години чиракуване бива повишен в калфа, а след още толкова е препасан за майстор. 

Той придобива ценни умения и знания за каменообработването, строежът на църкви, камбанарии и мостове по време на работата си при знайни и незнайни майстори в Търново, Добруджа, Влашко. Поради липсата на собствени средства, той дълго време остава башкалия (наемен майстор, без собствена практика). Около 1830г. се премества в Търново заедно със семейството си, където работи като наемен майстор, но често му се налага да пътува из страната и в съседните държави. 

През следващата година Колю Фичето започва работа при друг именит майстор от онова време - Иван Давдата, който вече втора година строял нова черква в търновският квартал Вароша в чест на Свети Никола. Това е и моментът, в който пред Колю се отваря възможност да покаже на какво е способен. Особено сръчен и трудолюбив, той бил забелязан от устабашията, който го назначил за свой заместник, а след като заболял тежко, предложил именно Колю Фичето да довърши започнатия градеж. След завършването на тази църква, майсторът се прочул и получил широко обществено признание. 

Освен в строителството, Никола придобива умения и в дърворезбата, а негов учител става Станю Марангозина от Белица, с когото имат и родствена връзка. Работят заедно по иконостасът на Преображенския манастир през 1838г., за което свидетелства договор, запазен в библиотеката на манастира. 
Следват редица бележити постройки, изваяни от професионалната ръка на Първомайстора. В Килифаревския манастир, в продължение на две години, той изгражда нова съборна църква, както и ново жилищно крило, отличаващи се с негов собствен архитектурен почерк, функционалност и качество. През годините е пътувал по работа извън страната и от всяко ново място той е „взимал“ по нещо, някой нов детайл се е оформял във въображението му, а после се е появявал на фасадата на поредната негова постройка.

Затвърждавайки името си, той започва все по-смело да вплита уникални творчески хрумвания, симетрични елементи и нови форми в следващите си работи. Умело използва познатите пиластри, които идеално разчленяват фасадните повърхности, но за завършек поставя декоративни ломбардски аркатури. При строежа на следващия храм – Рождество Богородично в Търново, неговото име за първи път се появява в църковните кондики - "архитекъ Колю Фиче". Там той за първи път използва и своята запазена марка – двойна фичевска кобилица, както я нарича по-късно арх. Георги Козаров, изследовател, посветил петдесет и две години от живота си на работата на Първомайстора. 

Следват още емблематични постройки дело на Първомайстора, сред които покрития мост в Ловеч и църквата „Света Троица“ в Свищов. През 1872г., вече на преклонна възраст, той поема поръчка за построяване на нов конак в Търново. Твърди се, че имал странното усещане, докато градил тази постройка, че я прави за своя народ, не за османците. Дългата шейсет метра сграда била завършена след четири години, а през 1878г. Първото Народно събрание на свободна България заседава в същата тази сграда, вече бивш конак, а майстор Колю Фичето греел от щастие. 

Първомайсторът умира през 1881г. в Търново, където днес се намира гробът му.

Значението на сградите, изникнали под ръцете на гениалния самоук майстор далеч не е само в качеството им на еталони на възрожденската архитектура. Неговите градежи са символ на несломимия български дух по онова време, на волята за свобода, стремежът за независимост, за равенство и справедливост в обществения, политически и икономически живот. Той строи със сърце, с вяра и добродетел и предава тези усещания на всеки дето влиза в храм, построен от него, дето пие от негова чешма, дето ходи по негов мост.